АЗБУЧЕН СПРАВОЧНИК
АЗБУЧЕН СПРАВОЧНИК С ПО-ВАЖНИ ОБЕКТИ ОТ ТЕРИТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ, В КОИТО ПРИСЪСТВАТ НАХОДКИ ОТ ХАЛКОЛИТА. СПИСЪК НА КУЛТОВИ МЕСТА И ОПИСАНИЕ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИ КУЛТУРИ, РАЗВИЛИ СЕ И ФУНКЦИОНИРАЛИ ПРЕЗ ТАЗИ ЕПОХА (ОБЩИ БЕЛЕЖКИ)
Селища, селищни могили, некрополи и единични погребения
Аврен. Селище „Бобата“ („Аврен-Бобата“) до с. Аврен, Варненско
Халколитното укрепено селище се намира на едноименното възвишение, на 4,2 км северозападно по права линия от центъра на с. Аврен. За първи път е регистрирано от Карел Шкорпил. Сериозното му проучване започва от 2014 г. Укреплението е издигнато в южния край на платовидно възвишение „Бобата“ част от Авренското плато, върху скален език обграден от запад, юг и изток с отвесни до 20 м скали. Крепостта е единствено достъпна от север от където е била и изградена крепостната стена. Стената е издигната в най- тясната част и има дъговидна форма с дължина 65 m. Максималната запазена височина от основата е 1,60 м. Предполагаемата ширина на стената е 1,80-2,00 м. Градена е от плътно наредени средно големи и големи камъни. Площта на укреплението е около 2,5 дка. Във вътрешността на селището частично са проучени няколко изгорели при пожар големи сгради. Те са изградени чрез колово-плетова конструкция, обмазана с глина. В тях се откриват характерни за праисторическия период съоръжения, керамични съдове и оръдия на труда от камък, кремък и кост. Геофизичното проучване показва, че селището функционира и извън крепостната стена. Резултатите от разкопките свидетелстват за продължителното обитаване на обекта по времето на разцвета на култура Варна (4600-4400 г. пр. Хр.). Стратегическото местоположение на селището предполага използването му като пост за наблюдение и контрол на търговските пътища от и към Варненското и Белославското езеро. Къснохалколитния обект Аврен-Бобата е свидетелство за добре организираната селищната структура през втората половина на V хил. пр. Хр. в зоната на Варненската крайезерна общност.
„Батареята“. Единичен гроб в местност „Батареята“ (район „Траката“) до гр. Варна
Единично погребение в позиция хокер в местността „Батареята“ (район „Траката“) на 3,5 км северно от Варна. Открито през 1956 г. при изкоп за строеж. От последните фази на „Хаманджия“.
Биково. „Дончова“ могила до с. Биково, Нова Загора, област Сливен
Твърди се, че тук е открит най-старият образец на колело в света.
Бургас. Селищна могила, гр. Бургас
Намира се в местността „Солна нива“ (10-ти километър), до западния бряг на Атанасовското езеро. Селищната могила е разположена на площ с диаметър около 80 м и средна височина на културния пласт 2.70 м. Просъществувала през неолита и халколита. Намерените находки показват, че на това място е имало едно след друго поне 8 селища: има две нива на обитаване от късния неолит (5200/5100-4900/4850г.пр.н.е.), три нива на обитаване през ранния халколит (4900/4850 – 4600/4550г.пр.н.е.), две нива на обитаване през средния халколит (4600/4550 – 4500/4400г.пр.н.е.) и поне едно ниво на обитаване през късния халколит (4500/4400 – 4100/3800г.пр.н.е.). В проучените жилища и свободните пространства между тях е открит разнообразен археологически материал, свързан със стопанския живот и вярванията на праисторическото население. Сечивата от камък, кремък, кост и рог представят напреднала степен в строителството на жилища, производството на керамика, обработването на кожи, предачеството, тъкачеството и др. занаяти. Откритата материална култура в селищна могила Бургас я очертава като реперен обект за проучване на праисторическите епохи по южното българско Черноморие и свързва Бургаската низина със синхронно развиващите се праисторически култури по цялото западно Черноморие, континенталната част на Балканския полуостров и северозападна Мала Азия.
Ваксево. Селище до с. Ваксево, община Невестино
Праисторическото селище се намира в местност „Студена вода“, на левия бряг на р. Елешница, на около 1 км северно от с. Ваксево. Проучено е сондажно, на площ от 800 кв.м, през периода 1989 – 1995 г. от Стефан Чохаджиев. Регистрирани са седем жилищни хоризонта – три от ранния неолит и по един от началото на средния неолит, от късния халколит, от т.нар. „постхалколитен етап“ на преходния период и от ранната бронзова епоха. Открити са над 850 бр. находки, сред които особен интерес представляват керамичните съдове, украсени с бяла рисунка и тези с черноизлъскана повърхност, антропоморфните изображения, предметите с т.нар. „предписмени знаци“. Обектът е единственият засега в Западна България, в който са застъпени трите праисторически епохи – неолит, халколит и ранна бронзова епоха, което го прави основен културно-хронологически обект в басейна на р. Струма.
Варненски халколитен некропол I
От късния халколит. Открит през 1972 г. В него са намерени уникално количество праисторически златни предмети (общо близо 5,8 кг), наред с множество други находки, онагледяващи някои от постиженията на халколитната култура „Варна“ в ареала на най-древната цивилизация в Европа.
Варненски халколитен некропол II
От средния халколит. Открит през 1976 г. В него са намерени най-старите златни предмети, изработени от човек – наниз от 31 бр. мъниста и едно единично мънисто, както и единствения до момента антропологичен материал от този период на територията на България (повече информация – виж в тук)
Варненско и Белославско езеро. Потънали селища във водите на днешните Варненско и Белославско езеро
Със сигурност известните до момента са 13. От локализираните 8 са били обитавани през късния халколит и ранната бронзова епоха, а други 5 – само през ранната бронзова епоха. Със сигурност известните селища от халколита, подредени по година на откриването им, са:
– Страшимирово 1 (старата гара) (халколитна и бронзова епоха, открито през 1921 г., точно локализирано през 1957 г., проучвано през 1969-1970 г.)
– Варна 2 (в двора на „Морфлот“, на 150-200 м. южно от Варненския халколитен некропол) (халколитна и бронзова епоха, открито през 1960 г.)
– Варна 3 („Родопа“, южния бряг на канала близо до стария мост) (халколитна и бронзова епоха, открито през 1960 г.)
– Езерово 1 (при ж.п. гарата) (халколитна и бронзова епоха, открито през (!) 1966 г.)
– Езерово 2 (ТЕЦ „Варна“) (халколитна и бронзова епоха, година на откриване – не е посочена)
– Белослав (източният край на Белославското езеро) (халколитна и бронзова епоха, открито през 1970 г.)
– Повеляново (при гарата) (халколитна и бронзова епоха, открито през 1970 г.)
– Арсенала (новият цех) (халколитна и бронзова епоха, открито през 1976 г.)
Селища само от бронзовата епоха:
– Лъджата (стария цех) (Езерово-Боаза) (бронзова епоха, открито през 1958 г.)
– Варна 1 (пред бившата фабрика „Христо Ботев“) (вероятно бронзова епоха (!), открито през 1960 г.)
– Балтата (между гарите Повеляново и Разделна – под трасето на ж.п. линията) (бронзова епоха, открито през 1970 г.)
– Страшимирово 2 (моста на старата ж.п. линия) (бронзова епоха, открито през 1970 г.)
– Тополите (пред гарата) (бронзова епоха, открито през 1987 г.)
Съществуват данни за още потънали селища, неустановени с абсолютна точност – в Корабостроителния завод, в канала между Белославското и Варненското езеро, в западния край на пясъчната коса на острова под Аспаруховия мост (засегнато при случайни дейности от 1964 г.) и т.н.
Виница. Селищна могила до с. Виница, Шуменско
Намира се на десния бряг на р. Камчия. Проучена в периода 1965-1968 г. от Ана Радунчева. Културният пласт се състои от пет нива. Най-ранният строителен хоризонт е от края на ранния халколит. Вторият строителен хоризонт се отнася към късния халколит и е изцяло от храмови постройки, защото не са намерени пещи и други битови съоръжения, а само олтари в и извън сградното пространство. Този хоризонт е с най-стабилно изградени и с най-големи по размер постройки. Третият строителен хоризонт отново е битов. Последните два хоризонта са унищожени при строежа на средновековна църква и възникналият около нея гъст некропол. В основата на могилата са открити значително количество къснохалколитни материали. Това може да се обясни с евентуалното наличие на пазарище, действало по времето на втория строителен хоризонт, когато заради храмовия комплекс са се събирали повече посетители от близо и далеч. За сега тази могила е единствения обект, при който е установено редуване на строителни хоризонти с чисто битово или чисто култово предназначение.
Виница. Некропол на селищната могила до с. Виница, Шуменско
Разположен на юг и изток от могилата на разстояние повече от 30 м. Открити са 56 гроба, включително и кенотафи, както и 5 площадки за жертвоприношения. Трупополагането е в позиция хокер. Само гроб №1 може да бъде отнесен към първата половина на халколита, а останалите се свързват с втората половина на епохата. Възрастовият диапазон на погребаните е от новородено до над 70 години. Находките се състоят от съдове, каменни сечива, медни клинове, златни обеци и нанизи от мида Spondylus. Златните обеци са най-старите откривани в ареала на култура „Коджадермен-Гумелница-Караново VI“.
Върхари. Халколитно селище край с. Върхари, община Момчилград, област Кърджали
Голямо Делчево. Селищна могила до с. Голямо Делчево, Варненско (днес се намира под язовир „Цонево“)
Проучена в периода 1968-1970 г. Състои се от 17 строителни нива – от второ до четвърто са от първата половина на халколита, а другите тринайсет – от късния му период. Последният строителен хоризонт е бил напълно опожарен. Селищните нива са се обитавали от по около 100-120 души.
Голямо Делчево. Некропол на селищната могила до с. Голямо Делчево, Варненско (днес се намира под язовир „Цонево“)
Разположен непосредствено на запад от селището. Проучен от Хенриета Тодорова през 1970-1971 г. Открити са 31 гроба, от които три са кенотафи. Трупополагането е в позиция хокер с глава на изток. Липсват гробове на кърмачета и малки деца, както и на индивиди над 40-50 години. Находките се състоят от съдове, дребни предмети от камък, кост и рог, антропоморфни и зооморфни статуетки, накити от мида Spondylus, спираловидни златни висулки. Наблюдава се социално равенство, но разделение по пол и възраст съобразно вида, количеството и качеството на предметите в гробните ями.
Горна Кремена. Селище в местността „Заминец“ до с. Горна Кремена, Врачанско
Проучено през 1973 г. Състои се от три опожарени строителни нива.
Градешница. Праисторическо селище при с. Градешница, Врачанско
Открито е през 1961 г. Три културни пласта един върху друг свидетелстват, че селището е застроявано, разрушавано и опожарявано три пъти, но е имало приблизително еднакъв план едно и също население през времето на съществуването си. Орнаментиката на керамичните съдове, върху идолната пластика и различните предмети от бита свидетелства за ярко изразен духовен живот.
Глинена плочка с протописмени знаци е открита при разкопките през 1969 г. върху пода на опожарена сграда от втория културен пласт на селището (от първата половина на V хил. пр. н.е.) с две почти еднакви по големина помещения, свързани с проход. В северното е разкрита пещ, каменна мелница и няколко големи или малки глинени съдове с различна форма, украса и предназначение. В южното помещение освен глинената плочка са открити две плитки паници с врязани пиктограмни знаци върху дъната им и добре запазена глинена човешка фигурка.
Плочката има форма на плитко четвъртито съдче с две малки пъпковидни дръжки. Знаците са врязани и от двете му страни. Смята се, че знакът върху дъното символизира човешка фигура в определена поза. Върху лицевата страна са врязани многобройни знаци подредени в строго организиран ред. Смята се, че това представлява най-старата писменост в Европа. Някои учени предполагат, че знаците върху плочката са свързани с календарните представи на древните хора, които занимавайки се със земеделие, започнали да отчитат сезонните промени в природата. В същото селище подобни знаци са открити и върху други глинени съдове и пинтандери.
Ранно- и среднохалколитна археологическа култура в Северозападна България носи името „Градешница“ (виж по-долу).
Девня. Селище до град Девня.
От късния халколит. Тук са открити 32 бр. златни халки с общо тегло 63,11 грама.
Девня. Халколитен некропол край гр. Девня
Намира се на югоизток от град Девня, върху първата речна тераса на р. Девня. В подножието й се е намирало третото от Варненските езера. Открит е случайно през 1968 г. и първоначално е проучен от Г. Тончева. През 1969 г. са проведени спасителни разкопки от Хенриета Тодорова. Разкрити са общо 26 погребения (6 мъже, 5 жени, 4 деца, 4 кенотафа (гробове без трупополагане), 6 разрушени, 1 псевдопогребение), но не е локализирано селище, към което да се отнесе некропола. Предполага се, че принадлежи на някое от понастоящем потъналите във Варненското и Белославското езеро селища. Открити са и погребения в изпънато положение по гръб (на девет мъже и една жена) – единствените други подобни погребения от същата епоха на територията на България са от Варненските халколитни некрополи I и II и от некропола до с. Дуранкулак, Добричко. Разликата е, че тук главите на всички сочат на юг, докато преобладаващата ориентация във Варненските и Дуранкулашкият некропол е с глава на североизток или север. Погребалните дарове се състоят от съдове, каменни предмети, накити от мед, злато и черупки на мида Spondylus. Наборът на видовете предмети, поставени в гробовете, съдържа индикация за професионалния статут на погребания.
„Демир Баба теке“. Селищна могила и некропол в долината на р. Крапинец при извора „Петте пръста“, археологически резерват „Сборяново“
Намират се непосредствено до алианския манастир „Демир Баба теке“ и са от епохата на халколита (V-IV хил.пр.н.е.). Некрополът е открит случайно през 1983 г. на 60 м югозападно от могилата.
Долно Дряново. Къснохалколитен обект „Градище“ край с. Долно Дряново
Драганово. Селищна могила „Долапкулак“ край с. Драганово, Добричко
На 14 км. Южно от Добрич. Проучвана през 1975 и 1984-1993 г. Тя е била обитавана около средата на халколита – култури „Хаманджия“, „Сава“ и началото на „Варна“, през късната бронзова (култура „Басарабия“) и ранната желязна епоха (първата фаза от развитието на култура „Бабадаг“).
Драма. Халколитно селище до с. Драма, община Тунджа, Ямболско (върху платото Кайряка на брега на р. Калница), могила „Мерджумекя“
Археологически започва да се проучва от 1982 г. Най-ранните културни пластове са от първата половина на халколита. Открити са две много важни места с ритуално значение. Първото е съоръжение, оформено като череп, а второто е свързано с края на халколита и вероятно с прекъсването на живота в целия район. След прекратяване на обитаването в края на халколита е изградено огромно по площ и сложно по конструкция култово място с богато украсени стени. По-късно през бронзовата епоха тук отново са съществували култови съоръжения.
Дуранкулак. Селищна могила на Големия остров до с. Дуранкулак, Добричко
Проучванията започват през 1976 г. от Хенриета Тодорова. Състои се от 4 строителни нива. Най-ранното е от края на средния халколит, а останалите – от късния халколит. Установеният тук начин на градеж за сега няма паралели със строителната техника от други халколитни обекти. Касае се за изграждане на цокли от камък и кал с височина минимум 0,80 – 1,00 м. – вероятно най-старите каменни градежи на жилищни сгради в Европа. За първи път в литературата се интерпретира и определена постройка като „дворец на вожда на селото“.
Дуранкулак. Некропол до с. Дуранкулак, Добричко
Разположен е на един нос от Добруджанското плато, включен между брега на Дуранкулашкото езеро и Ваклинското суходолие – по най-високата част и склоновете на слабо издигнато възвишение на югозападния бряг на Дуранкулашкото езеро. Намира се на 450 м. югозападно от халколитното селище на Големия остров и на 250 м. южно от неолитното селище „Нивата“. Системното му проучване се извършва в периода 1979-2000 г. На площ от 9225 кв.м са открити 1204 гроба – от късния неолит, халколита и ранната бронзова епоха – най-големият праисторически некропол, проучен досега в Югоизточна Европа. Основното разпределение е както следва: култура Хаманджия (I и II фаза) – 196 гроба; Хаманджия III – 390; Хаманджия IV и преходната фаза към Варна I – 164; Варна I – 77; Варна II и III – 363. Обичайно мъжете са погребвани в изпънато по гръб положение, а жените – в хокер на дясно – както в Девненския и Варненските халколитни некрополи. Положението на главата е на север или североизток, идентично с преобладаващата част от погребенията във Варненските халколитни некрополи. Количеството и качеството на гробните дарове се счита, че съответства на ранга и положението, което покойникът е заемал в обществото (както при Варненския халколитен некропол I). Находките се състоят от керамични съдове, каменни и медни сечива, накити от мед, злато и черупка на мида Spondylus. Установени се манипулации, извършени преди или по време на погребалните церемонии – липса на черепи и други части от скелета.
Дядово. Селищна могила до с. Дядово, Новозагорско
Дяково. Селище до с. Дяково, община Дупница
Праисторическото селище се намира в местност „Градището“, в чашата на язовир „Дяково“. Проучено е сондажно през 1980 г. от Стефан Чохаджиев. Регистрирани са два жилищни хоризонта, отнасящи се към средата на V хил.пр.н.е. – прехода от ранния към късния халколит. Открити са над 50 цели и фрагментирани керамични съда. Сред оръдията на труда интерес предизвиква един меден клин, чието съдържание на чиста мед е 99,6 %. В момента селището частично е залято от водите на язовира.
„Евксиноград“. Гробове на територията на двореца „Евксиноград“ до Варна
От късния халколит.
Завет (град, Разградско). Селищна могила до гр. Завет, Разградско
Завет (село, Бургаско). Селищна могила до с. Завет, Бургаско
Тук е разкрито каменно отбранително съоръжение от халколита.
Иваново. Селищна могила „Банята“ до с. Иваново, Шуменско
Археологически започва да се проучва през 2008 г. Намира се североизточно до селото. Обитавана през средния и късния халколит. Открити са уникални дървени съоръжения, които нямат аналог на Балканите. Изградена е от седем строителни нива, всяко от които е опожарено.
Каблешково. „Козарева“ могила край град Каблешково, община Поморие
Намира се на 2 км от Каблешково. Открита е при обследване през 1989 г. Датира от началото на халколита. Мястото е било обитавано и през елинистическата епоха. Това е единственото селище в обхвата на Варна и Коджадермен-Гумелница-Караново VI, в което има голяма грънчарска работилница. Разкопките са разкрили южните части на две големи частично вкопани сгради от къснохалколитния период. В тях са намерени много интересни и ценни предмети и съоръжения, за които се предполага, че са използвани за производството на съдове, както и над сто цели съда. Селището е загинало от пожар.
Каблешково. Некропол до „Козарева“ могила край град Каблешково
Открит е случайно през 2005 г. северозападно от селищната могила. До 2017 г. са разкрити над 40 гроба от халколита и античността. Некрополът е единственият открит до момента къснохалколитен некропол на юг от Стара Планина.
Каменово. Селищна могила и некропол в с. Каменово, Разградско
Селището е било производствен център за кремъчни изделия. Некрополът е открит в центъра на селото. Гробните дарове са керамични съдове, кремъчни сечива, накити от мъниста от мида Spondylus.
Капитан Димитриево. Селищна могила до с. Капитан Димитриево, община Пещера, Пазарджишко
Селищната могила обозначава праисторическо селище в периферията на съвременното село. Могилата с размери 140х110 м и височина 13м е възникнала в течение на четири хилядолетия като резултат от натрупването на останките на няколко десетки села, изграждани от техните обитатели на едно и също място. Началото на селището лежи в началото на VІ хил. пр. Хр., а животът му завършва в началото на ІІ хил. пр. Хр. – едно от най-дълго обитаваните поселища наред с Карановската могила. Археологическите проучвания, започнали през 1998 г. показват, че в селищната могила са представени всички степени на развитие на културата през четирихилядолетен период: от неолита до ранната бронзова епоха. Местността предлага подходящи условия за дълготрайно обитаване: съвсем наблизо тече река, а край нея бликат извори. На изток и юг се простират плодородни земеделски земи, а на запад се издигат гористите височини на Родопите, подходящи за лов на сърни, елени и диви свине. Първите разкопки на могилата са предприети през 1947-48 г. от Петър Детев от Археологическия музей, гр. Пловдив. От 1998 г. работи екип от Археологическия институт с музей при БАН и Историческия музей, гр. Пещера под ръководството на проф. Васил Николов. Разкритата богата и със специфичен облик материална и духовна култура от с. Капитан Димитриево привлече вниманието на Европейската и световна праисторическа наука. Не случайно могилата бе посетена от професори от Япония, Германия и Англия, които проявяват голям интерес към нея, считайки я за основополагащ репер на праисторията в Югоизточна Европа.
Караново. Карановска селищна могила, до с. Караново, Новозагорско
Разположена в подножието на последните разклонения на Сърнена гора, в северозападния край на с. Караново, отстоящо на около 10 км. югозападно от град Нова Загора. Простира се на площ от 24 дка. Проучването й започва от 1936 г., а първите системни археологически разкопки се провеждат в периода 1946-1957 г., а от 1984 г. са и с международно участие.
Могилата е една от най-старите в Европа, както и една от най-големите в България и в нея са застъпени всички праисторически епохи – от неолитната до бронзовата включително. Тя е висока 13 м., дълга 250 м и широка 150 м. Могилата, макар и да е разкопана само частично (около 1700 кв. м), представя голяма част от своето археологическо богатство. Благодарение на проучването на 12,40-метровите културни наслоявания е изучен стратиграфският профил на праисторическото селище (последователността в образуването на пластовете), периодизирана е културата на отделните слоеве и e създадена Карановската хронологична система. Системата е публикувана от Г. И. Георгиев през 1961 г. В ранния неолит има два периода – Караново I и Караново II, в средния неолит – Караново III (Веселиново), в късния неолит – Караново IV (Калояновец), в ранния халколит – Караново V (Марица), в късния халколит – Караново VI (Коджадермен; Коджадермен-Гумелница-Караново VI), в ранната бронзова епоха – Караново VII (Езеро). Тук е намерен кръгъл печат, който според археолозите съдържа първите фази на писмеността изобщо. Печатът има диаметър 6 см и е дебел 2 см. Предполага, че е бил знак на престиж, даван за особени заслуги и вероятно използван в религиозни церемонии. Тук е открита и статуетка на жена от глина – най-старата примитивна скулптура от българските земи (от неолитната епоха – пласт Караново I).
Карнобат. Селищна могила Карнобат
Разположена е в района на железопътната гара. Могилата е с височина около 12 м и с диаметър при основата около 120 м. През 20-те години на XX в. Атанас Игнатиев Караиванов (1880-1948), учител-историк в местната гимназия, с помощта на учениците си и на жителите на града започва системно теренно проучване . В продължение на 20 години след всяко разораване на нейната повърхност и при сондажи в местния музей постъпват множество находки. Първите сондажи са били на дълбочина около 0.30 м, а последните – над 2,50 м. Културните напластявания показват, че обитаването на могилата е започнало още през неолита и е продължило до края на халколита. В повърхностния слой се откриват керамични фрагменти от бронзовата епоха. Събраните досега материали са предимно от късния халколит и показват паралели с обекти, както от южното Черноморие, така и от Североизточна България. Всички те могат да бъдат отнесени към културния комплекс „Коджадермен-Гумелница-Караново VI“.
Кирилово. Селищна могила до с. Кирилово (старо име – Кирилметодиево), Старозагорско
Могилата е висока 10 м и е привличала многократно вниманието на наши и чужди археолози. През 1912 г. Г. Кацаров публикува резултатите от своите изследвания върху най-горните културни пластове, отнасящи се до късния халколит и ранната бронзова епоха. Проучвания върху обекта са провеждани и от Немския археологически институт под ръководството на К. Бител. Те също така засягат предимно най-горните пластове. Сондажът на П. Детев от 1940 г. достига до дълбочината 3 м, като засяга богат халколитен пласт, отнасящ се към II и III графитна фаза на култура „Марица“. Джеймс Гол пръв анализира изразителния материал, открит от П. Детев, като поради липса на паралели погрешно го отнася към култура „Гумелница“. Грешката на Гол дълбоко се е вкоренила в европейската праисторическа наука и до днес води до интерпретационни грешки, касаещи типологически сходните и синхронни на култура „Марица“ материали от Беломорска Тракия и други части на Югоизточна Европа.
„Коджадермен“. Селищна могила „Коджадермен“ край гр. Шумен
Материалите открити в могилата „Коджадермен“ край Шумен носят характерните белези на една от най-богатите археологически култури в югоизточна Европа от V хил.пр.н.е., влязла в българската и в световната историческа наука с името „Култура Коджадермен“ (част от синхронната култура „Коджадермен-Гумелница-Караново VI“ – КГК VI). Измежду находките се открояват две антропоморфни глинени фигурки, които са рядко срещани в Европейския югоизток.
„Кокодива“. Гробове в местността „Кокодива“ край Варна.
От късния халколит.
Коларово. Селище в местността „Мусовица“ край с. Коларово, община Петрич
Праисторическото укрепено селище се намира на ок. 4 км. северно от с. Коларово. Разположено на сравнително нисък водораздел, спускащ се към терасата на река Струмешница. Състои се от два строителни хоризонта. Заема площ с размери 130 х 50 м. Мястото е природно защитено. В резултат на разкопките проведени през 1980 г., в източната периферия е разкрит укрепителен зид по протежение на 10 м. Градежът му е от ломени камъни споени с глина. Селището се датира към късния халколит и ранната бронзова епоха. То е и най-южното селище в ареала на културата „Криводол-Сълкуца-Бубани“ на територията на България.
Комунари. Селищна могила при с. Комунари, Варненско
Открити са находки от късния халколит.
Кочан. Селище в местност „Заимова чука“ край с. Кочан
Кошарна. Селищна могила в местността „Кайнак дере“ край с. Кошарна, Русенско
Разположена е на 3 км южно от с. Кошарна, община Сливо поле. Могилата е с форма на пресечен конус. Намира се върху склон с югоизточно изложение до малко изворче, от което води началото си поток. Обектът е с размери: диаметър 66 м, средна височина 5 м, площ 2,7 декара. Проучва се от 2007 г. Посредством археологически сондажи досега частично са изследвани 4 жилищни хоризонта, материалите от които принадлежат към късната каменно-медна епоха (халколит). Най-горните 3 хоризонта се отнасят към втора фаза на култура „Гумелница“, а най-долния четвърти – към първа фаза на същата култура. Открити са деструкции от няколко горели постройки с останки от съдове и сечива. В централната част на могилата е открита голяма яма. Намерените в нея животински скелети, параметрите на вкопаването, както и неговото местоположение изключват възможността да става въпрос за боклучна яма, а са по-скоро свидетелство за извършени многократни жертвоприношения с ритуална цел. Други находки от могилата включват пластика от керамика и кост, култова масичка, фрагменти от накити изработени от мида Spondylus, предмети и сечива от кост, рог, мед, камък и керамика, и предимно сечива от кремък.
Кошарна. Некропол към селищната могила край с. Кошарна, Русенско
През 2009 и 2010 г е проучен принадлежащия към могилата некропол посредством сондажи в местността „Кору Гьoлджук”, намираща се на 160 м северозападно. Изследваната площ е 900 кв.м. Открити са шест гроба. Мъртвите са погребани чрез трупополагане в позиция хокер на ляво с глави на североизток. В непосредствена близост е открита колективна находка от керамични съдове и поставки за тях.
Криводол. Селище до гр. Криводол, Врачанско
Проучено през 1946 и 1973 г. Съществувало е през късния халколит. Сред находките трябва да се отбележи единственият фрагмент от съд, изрисуван със злато, който е открит извън Варненския халколитен некропол I. Името на Криводол присъства в наименованието на етнокултурния комплекс „Криводол-Сълкуца-Бубани“ обхващащ Западна България, Беломорска Тракия, Олтения в Румъния и Източна Сърбия през епохата на средния халколит и началото на късния халколит (виж по-долу).
Кубрат. Селищна могила до с. Балбунар (днес гр. Кубрат), Русенско
Намира се в местността „Янка“. Проучена през 1924 г. Открити са 25 интрамурални погребения (погребения в рамките на населеното място). Трупополагането е в позиция хокер. Установени са манипулации с различни части на тялото – липса на черепи и други елементи от скелета или тяхното разместване, както и погребване на черепи отделно от тялото (в три случая). Според датировката на находките селището е съществувало през втората половина на халколита.
Кюстендил. Къснохалколитно селище Кюстендил
Разположено е на десния бряг на р. Банщица, в центъра на съвременния град и попада изцяло в рамките на античния град Пауталия. Регистрирано е през 1994 г.
Левски (село, Варненско). Селищна могила „Калето“ край с. Левски, Варненско
Лепица. Селище до с. Лепица, Плевенско
Праисторическото селище се намира южно от Лепица, Плевенско и представлява естествено укрепен хълм, известен под името „Стражица“, под който минава коритото на рeкa Барата, ляв приток на Искър. Археологическите проучвания са проведени през 2003 г. и обхващат площ от 25 кв.м. В заложеният сондаж са установени сигурни пластове от ранната бронзова епоха ІІІ – култура Глина, от късната каменно-медна епоха – комплекс Кривидол-Сълкуца-Бубани Хум Іа и ранния халколит – култура Градешница-Слатино-Дикилиташ, и фрагменти керамика, които биха могли да се датират в ранна бронзова епоха ІІ – култура Коцофен ІІ или ІІ-ІІІ. Открити са огнища, масирани струпвания от керамика, животински кости и други материали, но архитектура на този етап на проучване, не е установена.
Лиляк. Селищна могила и некропол до с. Лиляк, Търговищко
Могилата се намира в западния край на селото и е почти напълно разрушена. Некрополът е открит през 1961 г. на ок. 50 м от могилата.
Ловец. Селище Ловец-Ереклика от неолита и халколита до с. Ловец, Шуменско
Ловец. Селищна могила до с. Ловец, Шуменско
Могилата при с. Ловец (Хасаново, Евдокия), Шуменско се намира на 2 км (според А. Радунчева на 3.5 км) югоизточно от селото, до брега на малък приток на р. Камчия в м. „Чанаджик“. Вис. 10-11м, диам. на основата 60 – 80 м. Половината могила е била обрасла с ниска гора и оттам е получила турското име „Яръмхююк“ („Половин могила“). Била е орана плитко и праисторическият пласт е бил добре запазен. В основата на могилата е констатиран част от зид, според А. Радунчева вероятно от средновековната епоха. След строежа на язовир „Тича“ попада в чашата му. Когато нивото на водите в язовира значително намалеят, до могилата се стига и по суша. През останалото време е достъпна само с лодка. Събраният от повърхността материал при обхождането на А. Радунчева по време на строежа на язовира е представен от керамични фрагменти, отнесни от нея към ранния и късния халколит. С по-конкретни изводи тя не се ангажира. Х. Тодорова предполага, че в това землище е съществувало открито селище от неолита. Според алтернативна информация могилата се нарича „Яръм юк“ („Змийска могила“). Спасителни археологически разкопки на могилата провежда Стефан Чохаджиев през 2007 г. Дебелина на културния пласт е 4.10 м, вероятно със 7 или 8 жилищни хоризонта. Проучени са 3 гроба, като некрополът се намира на 120 м западно и югозападно от селищната могила, сега също в язовир „Тича“.
Любимец. Къснохалколитно селище край гр. Любимец
Малко Търново (село, Чирпанско). Селищна могила „Асаря“ до с. Малко Търново, Чирпанско
Мездра. Селище и светилище „Калето“, гр. Мездра
Скалният рид „Калето“ се намира на северния бряг на р. Искър, сега попадащ в чертите на гр. Мездра. Археологическият обект се състои от няколко културни пласта – от края на халколита до Средновековието (XI век). Средновековната крепост е известна с името „Градището“. Халколитния пласт започва да се изследва основно от 2003 г. Открити са две халколитни селища и едно от преходния период – всичките опожарени, с изобилие от кремъчни върхове за стрели и метателни копия. В центъра на скалния рид е открито светилище от халколита. Сред находките има и два черепа от тур (интересна препратка към Варненския халколитен некропол I, където са открити рога от тур).
Нова Загора. „Гюндийска“ могила
Разположена в североизточния край на Нова Загора.
Нова Надежда. Две селищни могили до с. Нова Надежда, Хасковско
Намират се на ок. 300 м от десния бряг на река Марица и заемат площ ок. 5 хектара. Двете могили (северозападна и югоизточна) са разделени от Дермен дере.
Нови Искър. Селищна могила „Окол глава“ до гр. Нови Искър (предишно име – квартал „Гниляне“), Софийско
Овчарово. Селищна могила до с. Овчарово, Търговищко
Проучена в периода 1971-1973 г. Състои се от 13 строителни нива – първите три са от края на ранния халколит, четвъртото – от средния халколит, а останалите – от късния халколит. Тук открит уникален комплект с култови фигурки. Комплектът се състои от 3 плоски олтара; 3 ниски масички с по едно съдче и с по едно столче, оцветени в червено; 4 фигурки – на три млади и на една възрастна жена; 3 барабана, подобни на африканските „там-там“, които вероятно са в комплект с фигурките на младите жени; 2 панички, вероятно предназначени за съхраняване на свещена течност, и още 5 столчета с отчупени облегала. Олтарите са боядисани в бяло с каолин, а с червено са нарисувани различни символи – слънце, луна, светкавици. Женските фигурки също са бели, а дрехите им са маркирани в червено и имат следи от геометрична украса.
Овчарово. Некрополи на селищната могила до с. Овчарово, Търговищко
Регистрирани са местата на два разрушени от по-късни строителни работи некропола – в югоизточна и югозападна посока от могилата. Трупополагането е в позиция хокер с глава на изток и югоизток. От вида и разположението на инвентара може да се съди за наличие на социално равенство между погребаните.
Омуртаг. Селищна могила до гр. Омуртаг.
Разположена на 1 км северно от града. Проучена за първи пат през 1926 г. При разкопки през 1982 г. в глинен съд е намерено така нар. „Съкровище от Омуртаг“, състоящо се от фрагменти от Spondylus – необработени мидени черупки и изделия от тях, както и каменни и кремъчни сечива.
Омуртаг. Халколитен некропол в местността „Пчелина“ до Омуртаг
Проучен през 1988-1990 г. Разкрити са 31 гроба, девет от които са силно разрушени.
Орлица. Къснохалколитно селище „Орлица“, до с. Орлица, община Кирково, област Кърджали
Намира се на 5 км от българо-гръцката граница, а на 1 км от него минава проходът „Маказа“. През 2003-2004 г. са проведени спасителни разкопки.
Петко Каравелово. Селищна могила в местността „Средник“ край с. Петко Каравелово, община Полски Тръмбеш
Намира се на 27 км. северно от Велико Търново.
Пловдив. Селищна могила „Мечкюр“
Мечкюрската (Прославската, „Плоската“) селищна могила се намира западно от днешния квартал на Пловдив – „Прослав“. Първи проучвания са направени от френски археолози през 1899–1902 г. и намерените археологически находки са прибрани в Лувъра. От проведените разкопки през 1946 г. П. Детев прави извод, че „следва да отнесем възникването на тази могила към каменномедната епоха.“ След 24 години той коригира тази датировка – „селището е било обитавано от късния неолит до края на бронзовата епоха“. Южно от селищната могила съществува огромно по площ (700 м – север/юг и 500 м – изток/запад) открито праисторическо селище, което е пресечено от днешния асфалтиран път. Северно от могилата се намират следи от старо селище и некропол от три могили. В наши дни селищната могила е със запазена височина 10 м, диаметър 130 м и приблизителна площ от 10 декара.
Поляница. Селищна могила в местността „Поляница“ (с некропол) край Търговище
Намира се на 6 км. западно от Търговище и е изцяло проучена в периода 1973-1975 г. Състои се от 8 строителни нива. Първите седем се отнасят към първата половина на халколита, а последния – към късния период на епохата. След опожаряване на селището населението напуснало завинаги този район. Методичните разкопки на могилата позволяват да се проследи развитието на халколитната поселищна архитектура. Името й носи ранно- и среднохалколитната археологическа култура „Поляница“, развила се в Североизточна България (без Черноморието) (виж по-долу).
Преслав. Селищна могила „Мъртвица“ до гр. Преслав
От неолита, халколита и бронзовата епоха.
Провадия. Археологически комплекс Провадия-Солницата
Намира се до град Провадия и включва селищна могила, солодобивен производствен център, халколитен некропол и два халколитни района извън селищната могила, в които са се практикували обредни дейности (единият – с ритуални ями, а другият – с ритуални ями, гробове и каменни съоръжения). Могилата е с диаметър 105 м, а дебелината на праисторическите културни пластове е 6 м (от неолита и халколита). Върху част от нея са изградени тракийски надгробни могили. Открити са ок. 60 къснохалколитни гроба и гробни находки. Първото сондажно проучване на могилата е направено през 1964 г. от Ара Маргос. Редовни археологически разкопки започват през 2005 г. от Васил Николов. Некрополът се намира на 250 м. югозападно от могилата. Обемът на добив на скъпоценната за древните времена сол е толкова голям, че има предположения, които пряко свързват разцвета на металургичния център около Варненските езера (отразен в богатите находки от Варненските халколитни некрополи) с експлоатацията на солното находище в археологическия комплекс Провадия-Солницата.
Радинград. Селищна могила до с. Радинград, Разградско
Проучена в периода 1975-1980 г. Състои се от 6 строителни нива, като последното е разрушено от обработката на земята. Първото ниво се отнася към края на ранния халколит, второто и третото – към средния халколит, а останалите – към късния халколит.
Радинград. Некропол на селищната могила до с. Радинград, Разградско
Разположен на запад и северозапад от могилата. Разкрити са 21 гроба. Трупополагането е в позиция хокер с глава на изток. Находките се състоят от съдове, оръдия на труда, оръжия и накити.
Ребърково. Селище в местността „Джугера“ край с. Ребърково, Врачанско
Укрепеното селище (късен халколит с преход към ранен бронз) се намира на скалистата тераса, наречена „Джугера” на ок. 2 км. югозападно от с. Ребърково, вляво от шосето за София, на десния бряг на река Искър. От юг и изток височината е заградена от река Бебриш.
Рупките. Селищна могила „Калето“ при с. Рупките, Чирпанско
Хълмът „Калето“ е разположен на 6 км североизточно от гр. Чирпан. Той пази исторически свидетелства за живота от неолита (ІV хил.пр.н.е.) до късното средновековие (XІV в.) (с прекъсвания). Проучва се от 1981 г. Още от началото на археологическите проучвания това място се нарича „Карасура“ по името на крайпътната станция Карасура на големия военен път от днешния Белград за Истамбул.
Русе. Селищна могила, град Русе
Проучва се в периодите 1921-1922 г., 1948-1953 и по-късно. В границите на строителните нива от халколита (18 на брой) са открити 52 интрамурални погребения (погребения в рамките на населеното място). Повечето са ориентирани с глава на югозапад, но има и такива в диаметрално противоположна посока. Трупополагането е в позиция хокер. Установени са манипулации с различни части на тялото преди и след смъртта на погребаните – трепанации, разчленяване, полагане на частите отделно от тялото. След определен хиатус (период на пълно отсъствие на следи от обитаване) живота върху могилата продължава и през бронзовата и желязната епоха. Могилата е била с височина 10 м, ширина 50 м и дължина 98 м, но тъй като е изцяло проучена по археологически път, днес вече не съществува.
Сава. Селищна могила до с. Сава, в близост до гр. Дългопол, Варненско
Обитавана през халколита. По името на този обект е наречена ранно- и среднохалколитната археологическа култура „Сава“ (виж по-долу), чийто ареал на разпространение обхваща Черноморското крайбрежие между Шабла и Маслен нос.
Салманово. Селищна могила до с. Салманово, Шуменско („Денева“ могила)
Проучванията й започват в началото на XX век.
„Св. Св. Константин и Елена“. Гробове край пощата на курортен комплекс „Св. Св. Константин и Елена“ („Дружба“)
От късния халколит. Открити са три скелета и глинени съдове.
Симеоновград. Селищна могила „Деве барган“ край гр. Марица (днес гр. Симеоновград)
Намира се на 2,6 км от центъра на Симеоновград. Селищна могила е обитавана през халколита и бронзовата епоха, като впоследствие върху нея е изградена средновековна крепост. Могилата е проучена в началото на ХХ в. от Рафаил Попов, като са намерени праисторически съдове, костени, каменни и медни оръдия на труда. Попов съобщава за основи на постройки, градени с камъни и хоросан. През 80-те години на ХХ в. при разкопки са открити ранносредновековни (около IX-X в.) бронзови предмети: конска сбруя, пръстен с надпис и тока с рунически знак. На името на обекта е кръстена ранно- и среднохалколитната археологическа култура „Марица“ в Тракия (виж по-долу).
Сини вир. Селищна могила до с. Сини вир, Шуменско
Слатино. Селище до с. Слатино, община Бобошево
Праисторическото селище е разположено върху плато в м. „Чардако“ край с. Слатино, на около 1 км източно от днешния ляв бряг на р. Джерман. Проучено е сондажно, на площ от 3200 кв.м, през периода 1981 – 1988 година от Стефан Чохаджиев. Регистрирани са пет жилищни хоризонта от ранния халколит – началото на V хил. пр.н.е. Върху малка площ от селището – в ями – са регистрирани следи от живот и от епохата на средния неолит. Открити са над 500 керамични съда, повечето от които са истински произведения на приложното изкуство; изключително разнообразна антропо- и зооморфна пластика, култови масички, модели на жилища и пещи и др. предмети на бита. Сред оръдията на труда заслужава внимание наличието на меден клин (изработен от чиста мед) – най-ранният известен засега. Уникална находка е и моделът на пещ с изобразена върху дъното календарна система. Някои от откритите предмети говорят за наличието на астрономически познания у халколитния човек. Върху част от съдовете, а и върху отделни предмети, се срещат т.нар. „предписмени знаци“.
Смядово. Селищна могила до гр. Смядово, Шуменско
„Назлъмова“ или „Дядо Златева“ селищна могила. Разкопки започват през 70-те години на XX век. Намира се в местността „Голям Юрдан“ („Голям Йордан“), на около 2,5 км от Смядово. Висока е 7 м. и представя културни пластове от седем селища. В проучените четири праисторически жилищни хоризонта са разкрити правоъгълни, в повечето случаи почти квадратни жилищни основи. От същия период са и намерените кремъчни оръдия на труда и оръжия (стъргалки, ножове, върхове за стрели и копия, зъбци за сърпове, брадви, мотики и др.); каменни оръдия (брадви, чукове, длета и др.); оръдия от рог и кост (сохи, копачки, мотики, шила, длета, върхове за стрели и копия, оръдия за украсяване на керамиката и др.); медни оръдия (шила, клинове, длета); глинени съдове с голямо разнообразие на формите и украсите, включително уникален култов съд с форма на водоплаваща птица; накити, сред които златни обеци, костени игли, огърлица от глинени мъниста, части от гривни от черупки от средиземноморската мида Spondylus и др.; пластики и култови предмети. Намерени са и глинени тракийски съдове, датирани към V-IV в. пр. н. е., както и две монети от елинистическия период от III-I в. пр. н. е.
Смядово. Некропол на селищната могила до гр. Смядово, Шуменско
Намира се в местността „Гороломова кория“, на 200 м северозападно от могилата. Първият гроб е открит през 1978 г. при строеж на път. При проучванията в района на могилата до 2007 г. са открити 25 гроба. Скелетите са разположени в свито положение – хокер, обърнати на ляво, ориентирани с глава на изток и гробен инвентар в съответствие с пола на погребания и неговия социален статус – различни предмети: каменни брадвички, кремъчни ножове, сечива; накити от минерали, черупки от миди Spondylus, керамични съдове. От особен интерес е намереният групов гроб от халколита, тъй като от тази епоха до момента са открити гробове с не повече от два скелета. Четири от тях оформят двойки – обърнати са един към друг, а ръцете им създават представа, че са се „прегърнали“.
Созопол. Потънали селища в акваторията на Созопол
Разкрити са селища от епохата на халколита, ранната бронзова и ранната желязна епоха.
Стара Загора. „Азмашка“ селищна могила до гр. Стара Загора.
Намира се до с. Хрищени. Проучена изцяло в периода 1960-1963 г. Горните 8 жилищни хоризонта от обекта се отнасят към каменно-медната епоха и имат обща дебелина 4,50 м. Четири от тях (V-VIII) принадлежат на ранния халколит и съдържат материали от II и III фаза на култура „Марица“, липсващи в Караново. Особено голям разцвет демонстрира тази култура в V жилищен хоризонт. Графитният орнамент достига на този етап своята висота. Това е т. нар. графитна фаза на култура „Марица“.
Стара Загора. „Берекетска“ селищна могила, югозападно до кв. „Кольо Ганчев“, гр. Стара Загора
Тя е най-голямото праисторическо поселение в Европа. Висока е 17,5 м. и има диаметър при основата си 250 м. Около могилата на разстояние от 300 до 600 м. има културен пласт с дебелина от 1 до 3 м. Той принадлежи на сателитни селища от неолита и халколита (VI-Vхил.пр.н.е.). Праисторическото селище е възникнало на десния бряг на Берекетската река в подножието на Сърнена гора. Първите обитатели на това селище са дошли на това място през ранния неолит (края на VIІ и началото на VI хил. пр. Хр.). Животът тук с малки прекъсвания е продължил до Средновековието (XII-XIV в.).
През 1970–71 г. на 150 м източно от селищната могила е проучен некропол, отнасящ се към ранната бронзова епоха (III хил. пр. Хр.). Разкрити са 78 гроба с много богат инвентар: керамични съдове, каменни хавани с червена охра, накити, медна кама, меден връх на стрела и други предмети. Мъртвите са полагани в свито положение – „хокер“ или по гръб. Това засега е единственият проучен плосък некропол от ранната бронзова епоха в Европа.
Стара Загора. Селищна могила „Окръжна болница-Стара Загора“
Селищната могила се намира в западната част на съвременния град. Разположена е върху тераса с наклон на юг, оградена от деретата на два извора. Размерите на могилата са: височина 8,5 м и диаметри в основата 80 х 90 м. Културният пласт съдържа останки от селища от ранен неолит, среден и късен халколит и ранна бронзова епоха (6 – 3 хил. пр. Хр.). При спасителни разкопки са проучени две жилища от ранния неолит. Те са загинали по време на силен пожар и в тях е запазен целия инвентар. Жилищата са строени едновременно – имат обща преградна стена и двускатен покрив, с обща площ 47 м2. Те са едностайни, с неправилна правоъгълна форма, ориентирани в посока север-юг. По-голямото е с размери 7,80 х 6,20 в, с вход от юг; второто е с размери 5,20 х 3 м, с вход от изток. Сградите са изградени с колово-плетена конструкция, обмазана с глина, трамбованите подове са обмазани с бяла глина. До северните стени са изградени куполовидни пещи. До тях са поставени по две каменни ръчни мелници (хромели). До тях покрай западните стени са разположени големи съдове-зърнохранилища, някои формувани намясто. В тях са открити овъглени зърна от пшеница, ечемик, фий, леща и други варива. Между източната стена и пещта на по-голямото жилище е оформена платформа (с размери 2 х 1,70 м), върху която вероятно обитателите са спели. Близо до входовете на всяко жилище са открити по три глинени олтара – те са с цилиндрична форма, разчленени в горния край. Във всяко от жилищата са открити 80 – 120 съда, различни по форма и предназначение, оръдия на труда, тежести за прашка и други предмети на бита. В близост до неолитните жилища са проучени три гроба – на жена и двете й деца. Погребенията са извършени в рамките на селището и се отнасят към ранния халколит, култура „Марица“. На територията на могилата, в халколитен пласт, е открита и вкопана в земята топилня за медна руд, вероятно част от работилница за медни изделия.
Старозагорски минерални бани. Селищна могила.
Намира се в центъра на Старозагорските минерални бани. В източната част на селищната могила е проучено ритуално стълбище, изградено от каменни валуни, споени с пясък, глина и варовикови камъчета. Открити са керамични съдове, инструменти от кост, кремък и рог, антропоморфни фигурки и други предмети. Разположена само на 3 км от медните рудници в региона, в могилата са открити артефакти, служили при производството на медна руда и медни изделия – керамични съдове, със стопилка и шлака от медна руда. Местното население, добивало медната руда, получава висок социален статус след 4800 г. пр.Хр. и изгражда първия храм в Югоизточна Европа от края на халколита, проучен от старозагорския археолог Минчо Димитров. Има хипотеза, че тук се е извършвала флотация на медна руда. Ако хипотезата се докаже, могилата ще бъде първата в Югоизточна Европа, в която се прави такова откритие. Масичка, каменна тесла и рогова копачка са откритите в могилата оръдия на труда. С подобни копачки в близките рудници е откъртвана след нагряване и заливане с вода и медната руда.
Суворово. Раннохалколитно селище в местността „Корията“ край Суворово
Проучено през 1983 и 1990 г. от Иван С. Иванов. Доказва се тясната връзка на населението и културата от региона с тази край Варна.
Сушина. Селищна могила „Нуриюк“ (с некропол) до с. Сушина, община Върбица, област Шумен
Могилата е от епохата на халколита. Формата й е елипсовидна и заема площ от около 5 дка. При строителството на язовир „Тича“ през 60-те години на XX в. попада в неговата чаша и ежегодно се разрушава от промените в нивото на водата. През 2007 г. поради рязкото спадане нивото на повърхността се появяват човешки кости от некропола, който се намира в местността Чанаджик на ок. 150 м от могилата. Тогава започват спасителни проучвания с научен ръководител доц. д-р Стефан Чохаджиев. За два кратки археологически сезона (2007-2008 г.) и през 2015 г. са проучени 15 гроба от този некропол. Предвид ежегодното разрушаване на могилата, през следващите осем години (2009-2016 г.) са провеждани редовни археологически проучвания и на селищната могила. Най-значим резултат от тях е разкриването на внушително каменно отбранително съоръжение. В един от секторите на селищната могила в каменната зидария е открито свързващо вещество. Изследванията на пробите в БАН, както и в лаборатория в Германия показват, че това е хоросан. И той несъмнено е най-старият открит в света. Досега се е смятало, че най-старият хоросан е намерен в Двуречието и в Египет и той е датиран към III-то хилядолетие пр. Хр. Но откритият в Сушина е от V-то хилядолетие пр. Хр.
Съдиево. Селищна могила до с. Съдиево, Югоизточна България
Телиш. Селище в местността „Редутите“ до с. Телиш, Плевенско
Археологически започва да се проучва от 1970 г. Открити са 4 строителни нива. Последният строителен хоризонт се отнася към преходния период между халколита и бронзовата епоха.
Търговище. Селищна могила „Гарата“ (с некропол)
Намират се в южния край на града, на десния бряг на р. Врана. Некрополът е открит при строителни дейности през 1979 г. Могилата има пет нива и е проучена през 1980-1981 г.
Хотница. Халколитна селищна могила „Хотница“, до с. Хотница, област Велико Търново
Разположена на 300 м. източно от селото, на левия бряг на р. Бохот, вдясно от асфалтовия път за с. Ресен. От 1956 до 1959 г. са проведени спасителни разкопки. През 1957 г. са разкрити 20 опожарени селища, като в едно от тях е намерено известното Хотнишко златно съкровище. Могилата се състои от 14 жилищни хоризонта. Тук археолозите разкопали сравнително добре запазени едностайни жилища, датирани към края на енеолита (V хил.пр.Хр.). Стените им били изградени от забити в земята колове, с преплетени между тях клони и обмазани с глина. В къщите е намерена оскъдна покъщнина – глинени съдове и оръдия от камък, кост и кремък. В единия ъгъл имало огнище, а покрай стените – малки миндери. В едно от жилищата очевидно е имало работилница за костени идоли – намерени били множество идоли на различен етап на изработването им, необработени костени пластинки и кремъчни сечива. В друго, унищожено от пожар, археолозите попаднали на изненадваща находка – златно съкровище от 39 отворени халки с различен диаметър, направени от тел с различна дебелина, една спираловидна гривна и 4 антропоморфни пластини. Всички предмети са изработени от самородно злато без примеси – 23.5 карата. Накитите много приличат на украшенията в прочутите златни съкровища от Троя и Микена, които са датирани в ранната бронзова епоха – средата на IV хил.пр.Хр. Макар и открита в по-ранен културен плaст, първоначално находката от Хотница е датирана също в IV хил.пр.Хр., тъй като се смятало, че не е митичното злато на Омировите герои. По-късно учените си дават сметка, че в древногръцките съкровища не се срещат фигурки, подобни на четирите човечета от Хотница, и се усъмняват в първоначалната датировка. Любопитно: след откриването на подобни фигурки във Варненския халколитен некропол, става ясно, че златото от Хотница не е попаднало в халколитната селищна могила случайно, а е било оставено от неговите обитатели при неизвестни драматични обстоятелства. Хотнишкото съкровище, макар и малко „по-младо” от Варненското и далеч по-скромно от него, представлява важно доказателство за големите постижения на халколитната цивилизация (около края на V хил.пр.Хр.) в днешните български земи. То е свидетелство, че откритията от Варна и от Дуранкулак не са изолирани явления и потвърждава извода, че тогавашната цивилизация по тези места значитело изпреварва в развитието си човешките общности от V хил.пр.Хр., смятани до тези открития за най-развити. През 2000 г. при разкопките на могилата са открити нови три златни пластини, през 2001 г. – една златна спирала, а през 2006 г. още една златна спирала.
Хотница. Халколитно селище в местността „Салковата кривина“ край с. Хотница, област Велико Търново
Разположена на ок. 50 м. източно от селищна могила „Хотница“, на десния бряг на р. Бохот.
Хотница. Халколитно селище в местността „Горно селище“ край с. Хотница
Разположено на 2 км. източно от селото и западно от „Точковото дере“, в съседство с „Точковата чешма“. Не са провеждани разкопки.
Хотница. Селище Хотница – „Водопада“
От преходния период между халколита и ранната бронзова епоха. Състои се от два строителни хоризонта. Проучено в периода 1978-1990 г.
„Чаталка“. Селищната могила при недостроения язовир „Чаталка“, Старозагорско
Черноморец. Селище „Аклади Чеири“ до гр. Черноморец
Праисторическото селище в местността „Аклади“ се намира на западния бряг на Созополския залив на около 1.5 км. югоизточно от град Черноморец, до къмпинг „Градина“. Разположено е на площ около 10 дка в непосредствена близост до съвременния морски бряг. През 2008-2009 г. са разкрити археологически структури и нива от късния неолит, халколита и ранната бронзова епоха. От епохата на неолита (кр. на VI хил. пр. Хр.) са проучени четиридесет ритуални ями, в които са открити керамични съдове, статуетки на „Богинята майка“, каменни и костени оръдия на труда, накити и животински кости. През халколита (V-IV хил. пр. Хр.) датират голям брой вкопани и няколко наземни структури (жилища и пещи). Керамична пота, медни шила, шлака и парчета руда свидетелстват за появата и усвояването на медната металургия в края на V хил. пр. Хр.
Шабла. Селища на брега на Шабленското езеро, Добричко
На източния бряг на Шабленското езеро през 1974 г. са проучени две съседни и едновременни, неукрепени поселения, които датират от края на неолита, ранния и средния халколит. Най-ранният материал от поселенията представлява смесица от елементи на култура „Хаманджия“ с такива от къснонеолитната култура „Усое II“ (Простава). Непосредствено след този хронологически момент в селището се проследява хиатус, чието времетраене не може да бъде установено. Животът край Шабленското езеро се възобновява с един смесен културен облик, включващ елементи от раннохалколитните етапи на култура „Сава“ и такива от средните етапи на култура „Хаманджия“ в северна Добруджа и „Сава“ в Причерноморието. Поради неговите типологически особености той бе определен като тип „Шабла“. Интеграцията между двете култури проличава много добре в рамките на средния халколит, който също е представен на обекта с материали от т. нар. фаза „Варна“ на култура „Хаманджия“.
Юнаците. Селищна могила до с. Юнаците, Пазарджишко („Плоската могила“)
Намира се на 1,5 км. югозападно от с. Юнаците и на 6 км. от Пазарджик. Археологически се проучва през 1939 г., а редовно – от 1976 г. Изцяло е проучен най-късния халколитен строителен хоризонт. В сградите са открити многобройни непогребани разчленени човешки тела, силно овъглени при опожаряване на селището. Предполага се, че цялото селище, от което могилата е ок. 10%, заема площ от около 100 декара, което го прави един от най-ранните „градове“ в света – засвидетелствани са следи от живот още в ранния халколит. От същия период друго селище с подобни размери в Европа до момента не е открито, а в Месопотамия градове от такъв тип възникват 1500 години по-късно. В някои етапи на обитаване около селището са изграждани отбранителни съоръжения (глинобитни стени), по-внушителни дори от средновековни такива. В началото на месец август 2016 г. при разкопките е открито миниатюрно златно цилиндърче е с външен диаметър почти 4 mm., ширина на отвора – 1 mm. и тегло 15 сантиграма. Датирано е в средния халколит (4600-4500 г.пр.н.е.), т.е. сред най-старите златни находки в света, наред с наниза от 31 мъниста от Варненски халколитен некропол II и вероятно с някои находки от некропола до Дуранкулак.
Ямбол. „Рашева“ могила, гр. Ямбол
От неолита, халколита и бронзовата епоха.
Ямбол. „Марчева“ могила, западно до гр. Ямбол
От неолита, халколита и бронзовата епоха.
Рудници
Днес в пределите на България са известни повече от 50 рудника за добиване на окисни (вторични) медни руди, които са били експлоатирани през втората половина на халколита. Ако към тях добавим и рудниците от Беломорска Тракия, Северна Гърция и Източна Сърбия, области които в известна степен са били интегрирани в големия племенен съюз, чийто център са били днешните български земи, броят им ще надхвърли 100. Днес най-добре датирани по археологически път са минните изработки в Севернотракийската низина. Те са групирани около селата Капитан Димитриево, Пазарджишко, Ракитница и Хрищени, Старозагорско, Бакърница и Прохорово, Ямболско, Горно Александрово, Сливенско, както и рудниците при „Върли бряг“, Зидарово и мини „Росен“ около Бургас.
Мед
За металургично добиване на метал са се използвали предимно вторичните (оксидни) руди, но има доказателства и за употреба на първични – сулфидни. Към втората половина на халколита се отнася функционирането на повече от 60 рудника, разположени само в пределите на днешните български земи. Последните проучвания показват, че към тях трябва да се прибавят още значителен брой, разположени в съседните територии на днешна Турция и Гърция, но които в древността са обслужвали нашия културен ареал. Орудняванията на суровинните находища, разположени на наша територия са предимно от малахит, азурит и само в много редки случаи куприт. Самородната мед почти не се среща. По данни на геолозите, проучватели на рудниците, медното съдържание в минералите не надвишава 1-2%.
– до с. Хрищени – в местността „Анджиолова кория“ на 6 км източно от Стара Загора
– до с. Прохорово, Ямболско
– до с. Горно Александрово, Сливенско
– до с. Капитан Димитриево, Пазарджишко
– Панагюрски медноруден басейн
– до с. Зидарово, Созополско
– в местността „Тъмнянка“ при с. Лесково, Старозагорско
– „Върли бряг“, „Росен“ и „Медни рид“ („Бакърлъка“), Странджа планина – откъдето идва близо 60% от суровината на откритите във Варненския халколитен некропол I медни сечива.
– рудник в местността „Ай бунар“ до Стара Загора.
Най-големият рудник за добиване на медни руди (и може би злато) се намира в местността „Мечи кладенец“ („Ай бунар“), разположена на 8 км северозападно от Стара Загора – горист терен, през който тече р. Сазлийка. Проучен е в периода 1969-1974 г. от българо-съветска експедиция. Повърхността на рудното тяло е на 330 – 400 м надморска височина. Рудното тяло в посока североизток – югозапад е с дължина 1,5 км и пресича три хълма – Хасанов трап, Малка Тумба и Чаирлишка Усойна. На определени участъци рудата излиза на повърхността във вид на окислени минерали – малахит и по-рядко азурит. Върху хълмовете са установени 11 рудни разработки, но възможността да са повече е голяма. Те са от галериен, шахтов и най-често открит кариерен тип с ширина от 0,5 до 10 м и дълбочина от 2 до 18-20 м., като на места до дълбочина 30 м. не е достигнато дъното на старата изработка (зоната на циментация). Около и в разработките са открити керамични фрагменти (изключително къснохалколитни), сечива от кост и камък, останки от погребения на починали или загинали рудари, които също се отнасят към халколита. След изчерпване на рудата галериите и траншеите в „Ай бунар“ са били запълнени преднамерено с тонове пръст и камъни. Този ритуален акт е бил извършен, за да бъдат затворени наранените недра на земята – акт на почит към Богинята майка – да се закрият раните й, за да роди отново и бъде съхранена тайната на занаята. Рудодобивът, металургията и металообработката са първите истински занаяти в историята на човечеството. Първите метали употребявани от човека са мед и злато. Рудните разработки в „Ай бунар“, Старозагорско, Рудна глава до Ниш и др. свидетелстват за добив на голямо количество мед, разпространявано в обширния ареал на Балкано-Карпатската металургична провинция – първата и най-активна зона в света, възникнала през 5 хил.пр.н.е. През втората половина на халколита мед е била добивана от около 60 рудника на българска територия и от находища, разположени в европейска Турция, Сърбия и Гърция. Рудните находища са три вида – открити (в местността „Ай бунар“ и с. Тъмянка, Старозагорско и „Върли бряг“, Бургаско), шахтово-галерийни (при с. Хрищени, Старозагорско) и гнездови (с. Зидарово, Странджа). Някои от рудниците поразяват с размерите си – например в м. „Върли бряг“, Бургаско са проучени кариери, които се проследяват в продължение на няколко километра, други кариери достигат на дълбочина до 100 м. Рудодобивът и металообработката, практикувани сезонно през пролетта и лятото, изискват специална организация на дейностите: откриване и разкриване на рудната жила, нагряване, охлаждане, разпукване на скалата, натрошаване и сепариране на рудата и нейното смилане, промиване и претопяване. Съпътстващи дейности са осигуряването на дървен материал за крепежи в галериите и за производство на дървени въглища за пещите, направата на сечива от камък и кост, осигуряване прехраната и т.н. Направените изчисления сочат, че в добивът на медна руда в м. „Ай бунар“ са били ангажирани над 3000 мъже, дошли тук от различни селища в района. Успешната реализация на рудодобива и металургията очевидно е изисквала строга организация и схема на разделение на труда: миньори, металурзи, ковачи и майстори златари и обслужващ контингент – дървари, копачи, каменоделци, както и хора, осъществяващи търговския обмен на металите. Средно статистически броят на жителите на едно селище от халколита не е надхвърлял 200 души. От тук трябва да се направи извода, че в района на Странджа са се събирали (едва ли доброволно) хиляди хора (предимно мъже) от различни селища и райони, които са осъществявали рудодобива и са го транспортирали до съответните производствени центрове.
Злато
На днешната територия на България са известни много стари златни изработки (рупи), но повечето от тях не са добре датирани. Халколитни фрагменти се намират спорадично по халдите на най-големите – при с. Рани лист, Кърджалийско. Там се е добивало жилно злато – разработване на златни залежи и промиване на повърхностни златоносни конгломерати.
В самите медни рудници са се откривали отделни златни конкреции или участъци, богати на разсипно злато – например в „Ай Бунар“.
Друг източник, на който са богати българските земи, са златоносни пясъчни наслаги по реките – т.нар. разсипно злато.
Живак
През втората половина на халколита човек се е запознал и с още един метал – живака. Засега няма данни за добиването му в географския ареал на Централните Балкани и най-вероятно е бил доставян тук по търговски път от Мала Азия. Използването му е било пряко свързано с амалгамирането на медта и екстрахирането на злато от нея, както и пряко в процесите на златодобива от речните наноси и обработката на някои видове златни предмети. Прилагано е и за украса на глинени съдове – направа на златна боя. Живакът е единственият естествен разтворител на златото.
Сол – Мировско солно находище в Провадия, добивът от което според някои специалисти е основен фактор за развитието на първата европейска цивилизация , известна като култура „Варна“. Другият най-близък източник на каменна сол в Европа е чак в Полша – известните мини „Величка“, на 17 км. от Краков
Графит – единственото находище за целия Балкански полуостров се намира на Свети Илийските възвишения в центъра на Тракийската низина. Графитните скали се срещат на повърхността и е могло да се отчупват цели късове от тях, които впоследствие са се стривали и с помощта на естествени свързители са се оформяли като малки конуси. Графитът е суровина за украса на керамика, тъкани, релефи и др.
Култови обекти
Аджиолук. Светилище до махала Аджиолук на с. Татул
Тук не са се провеждали археологически проучвания. Разположено е на връх с панорамна гледка към светилищата до махала Вежница и махала Гъсак на с. Долна Чобанка, Вкаменената гора и култовите обекти до с. Равен. Върхът е обграден от отвесни скали и отдалеч прилича на непристъпна крепост. Външната страна на главния вход е фланкиран с два каменни стълба, които завършват в горните си краища с грубо издялани фигури на лъвове. От вътрешната страна са издялани глави на мечка и заек. В центъра на свещената територия има басейн с непресъхваща вода.
Белинташ. Светилище Белинташ (Беланташ)
Разположено високо в Родопите над селата Мостово, Тополово и Долнослав, Пловдивско. Считано е за второто по големина у нас и има пряка визуална и функционална връзка с халколитния храмов комплекс до с. Долнослав, заедно с който се намират в рамките на обширна магнитна аномалия. Границите на обекта на северозапад достигат до Кръстова гора, а на югоизток – до Каракулас. От Тракийската низина го отделят хребети, естествено комбинирани така, че образуват легнала по гръб мъжка фигура със скръстени на талията ръце и фалос, сочещ небето. Самото светилище е просторно скално фуниевидно образувание, а върху най-високия му югозападен ръб е разположено плато-олтар. Скалите в основата му погледнати откъм север са оформени като исполинска фигура на легнал по корем лъв. По пътя към централната част на светилището се преминава покрай скали изсичани или само дооформени като мечки, сфинксове и други животни. Върху самия скален олтар има два малки непресъхващи басейна с каменни седалки около тях. В тази част на Тракийската низина в началото на месец май се наблюдава явлението „бели нощи“. Светилището е било преизползвано през късната бронзова и желязна епоха, както и през средните векове. Археоастрономическите проучвания показват и функция на прецизна слънчева обсерватория.
Босилково. Скално светилище до махала Босилково на с. Давидково, Смолянско
Това е най-западното светилище по нашите земи, известно до днес. Разположено е на малък скалист връх с диаметър около 40 м. Основано е през втората половина на халколита, но е функционирало и през бронзовата и желязната епоха. През средновековието тук е имало малък параклис.
Вежница. Светилище при махала Вежница на с. Татул, община Момчилград, Кърджалийско
Проучването му започва през 60-те години на XX век. Размерите му са малки – диаметърът на най-високата част не надхвърля 30 м. Върху скалите са изсечени улеи, ниши, стъпала, кръгове-шарапани, кръгли подиуми-олтари, дълбок питос, фигури на жена и деца, седнали върху сфинкс и др. Върху източната стена е изсечена голяма полукръгла сводеста ниша, представляваща тялото на костенурка в ход на север, а зад нея се виждат главата и тялото на змия, която сякаш опасва скалата. Най-ранният културен пласт е от втората половина на халколита. Светилището е било посещавано и през бронзовата епоха и античността, а през средновековието на това място е имало малко укрепление. Археоастрономическите проучвания показват, че светилището е използвано като лунна и слънчева обсерватория.
Горталово. Скално светилище до с. Горталово, Плевенско
Това е единственото халколитно скално светилище извън района на Родопите, за което има някакви по-точни сведения. Върху отвесните скали на каньон до селото, включително и върху несъществуваща днес скала, са били изрязани или нарисувани многобройни изображения и графити на елени, кози, кучета и др.
Джебел. Светилища в местностите „Кале“, „Вавилонската кула“ и „Уч кале“, над гр. Джебел
Тук не са се провеждали археологически проучвания.
Долна Чобанка. Светилище край с. Долна Чобанка, до махала Гъсок (между селата Биволяне и Долна Чобанка)
Тук не са се провеждали археологически проучвания. Представлява високо стърчащ кръг от отвесни скали. По скалите и равната част на билото има изсечени ниши, улеи, корита, геометрични форми, помещения, басейн, жертвеници, човешко лице, орел и др. Освен от халколита са открити следи от посещения през бронзовата и желязната епоха, както и през средновековието.
„Казан“. Светилище в местността „Казан“ до с. Равен, община Момчилград, Кърджалийско
Тук не са се провеждали археологически проучвания. Разположено е в малка котловина, където ручей образува вир с кристално чисти води. На двата му срещуположни бряга стърчат отвесни скали с изсечени ниши.
Нановица. Природен резерват „Вкаменената гора“ („Габъз дере“), край с. Нановица, община Момчилград
Не е проучван археологически. Намира се почти в центъра на голяма светилищна система.
Перперек (Перперикон), връх Перперек
Над с. Горна Крепост, Кърджалийско е разположено най-голямото скално свещено място в Европа. Частичното му проучване започва през 60-те години на XX век. В предела на видимост в североизточна посока се намират прочутите златни рудници до с. Рани лист. Светилището представлява огромен планински масив, в който всяка педя скална повърхност е била изработена от човешка ръка. Създадено е и е функционирало през втората половина на халколита, макар че напоследък има твърдения за обитаване още от неолита. На самия връх се намира огромен басейн с размери 12 х 8 х 6 м., скални фигури, тронове, пейки, помещения. Т.нар. „свещен път“ води до Големия храм – помещение с размери 100 х 12 м. и вкопано до над 3 м. в скалното лоно. Следващите периоди на използване на светилището се отнасят към желязната епоха, античността и средновековието, като през последната епоха характерът на обитаване на обекта е напълно променен.
Пловдив. Скално светилище в гр. Пловдив
Разположено на западния склон на „Джамбаз тепе“. В проучената площ са локализирани кладенец с пейки и улеи, водещи в различни посоки. Западната част на участъка е била първично оформена като голяма схематична човешка фигура. Върху отделните й части са очертани по-малки фигури – човешки, части от тела, митологични същества, антропоморфен образ на слънце и т.н. Подобна организация поне на част от свещено пространство не е регистрирана никъде до сега.
Пчеларово. Скално светилище до с. Пчеларово, Хасковско
Проучено в края на 60-те години на XX век. Представлява система от издялани скални ями и улеи.
Устра. Скално светилище на мястото на средновековната крепост до с. Устра, Кърджалийско
Проучено през 60-те и 70-те години на XX век.
„Цепина“. Обект в местността „Цепина“ до с. Дорково, Пазарджишко
Известен е най-вече като средновековна крепост. Проучен през 60-те и 70-те години на XX век. Открити са керамични фрагменти и статуетки, които показват, че през втората половина на халколита е съществувал култов обект.
Чуково. Светилище над с. Чуково, община Момчилград, Кърджалийско
Тук не са се провеждали археологически проучвания. На самия връх на стръмен планински масив на изток от с. Чуково е изсечен от монолитна скала огромна фигура на легнал на дясната си страна лъв. В предната част вместо глава има два жертвеника. В скалата има изсечени и други изображения, улеи, малка пещера и др. Срещу обекта, в дъното на р. Чуковска има скален каньон, в който винаги се поддържа почти еднакво ниво на водата. Предполага се, че светилището и каньона са действали като единен комплекс. Цялото речно корито и пътя до светилището са покрити с красиви ясписи и ахати.
Скали с ниши
Този вид скални изсичания се срещат почти повсеместно в Източните Родопи и Западна Сакар планина.
– скала с ниши до с. Чомаково, община Момчилград;
– скали с ниши около с. Татул, община Момчилград;
– скали с ниши около с. Равен, община Момчилград;
– скали с ниши около с. Биволяне, община Момчилград;
– скали с ниши до с. Чайка, община Момчилград;
– скала с ниши до с. Обичник, община Момчилград;
– скали с ниши до с. Друмче, община Момчилград;
– скали с ниши до с. Самокитка, община Подкова;
– скали с ниши до с. Овчево, община Джебел.
Пещери
– в местността „Ин кая“ в района на с.Равен, община Момчилград;
– пещери около централната махала на с.Равен, община Момчилград;
– две пещери на входа на махала Гъсак между селата Биволяне и Долна Чобанка;
– в местността „Кошча“, южно от град Момчилград;
– в местността „Пунар кая“ до с. Чавка, община Подкова;
– пещерите „Горни Раш“ и „Долни Раш“, на склон към Триградското ждрело;
– пещера „Имамова дупка“ („Ягодинска пещера“) до с. Ягодина, Смолянско;
– пещера „Харамийска дупка“, в Триградското ждрело, на 1 км от Триград;
– пещера „Магура“ до с. Рабиша, Видинско.
– Голямата и Малката пещера при Мадара
Други култови места
– при археологическото проучване на тракийския царски некропол до с. Дуванлий, Пловдивско се установява, че за гробен насип е послужил културният пласт на праисторическото светилище „Кукова могила“ (изградено през късния неолит);
– „Тодорова могила“ (в района на некропола до с. Дуванлий);
– „Арабаджийска могила“ (в района на некропола до с. Дуванлий);
– халколитен обект в местността „Чавдарова чешма“ до град Симеоновград;
– халколитен храмов комплекс до с. Долнослав, Пловдивско. Проучванията му започват през 1983 г. Установени са местата на 27 храмови постройки, заемащи цялата свещена територия. Комплексът представлява неразделна част от високопланинската система от скални светилища. Функционирал е като единен комплекс със светилището Белинташ, като и двата обекта попадат в обширна и силно проявена магнитна аномалия. Археоастрономическите изследвания показват, че всички аномални точки в храмовия център се намират вътре в сградите, а на местата им са издигнати олтарите. Установено е трасето на път, водещ от храмовия център право на юг по посока на Белинташ. Широк е 6 м. и е постлан с речни камъни, обмазани с бяла пръст. На 500 м. от могилата се намира втори обект, известен като „Славкова могила“. По всяка вероятност до тук са били допускани последните по-многобройни групи поклонници. По-нататък трябва да са продължавали пътя си само тези, които са имали най-висока степен на посветеност. В централния храм има олтарно огнище, свързано с глинени тръби, минаващи под нивото на пода и излизащи около страните на малък, но сложен релеф. Според изчисленията на археоастрономите в системата от тръбите се е нагнетявал студен въздух и при срещата му с топлия, идващ от самия олтар, се е произвеждал звуков ефект, използван по време на ритуалните церемонии. За сега това е най-ранната машина за произвеждане на звук, за която имаме сведения. Резултатите от археологическото проучване на храмовия комплекс показват, че основаването, функционирането и унищожаването му са тясно свързани с митологическия разказ за живота и деянията на членовете на най-върховния пантеон на праисторическия човек и със системата за наблюдение на конфигурацията на небесната сфера и отброяване на времето. Наблюдава се постепенно стесняване на границите на свещената територия. Спазвала се е последователност при намаляване на броя на действащите храмове, заложена още при построяването на комплекса. Унищожавали са се и са се засипвали тези храмове, които са били посветени на божества, завършили цикъла на действията си за определен период от време. Преди последното опожаряване, довело до окончателното изоставяне на свещеното място, внимателно и системно са се разрушавали олтарите и други трайни съоръжения в храмовете по начин, който е предполагал всеки свален детайл да остава в непосредствена близост до мястото или съоръжението, на което е принадлежал. Подобна е била съдбата и на глинените статуи, релефът на слънцето, изображението на луната и др. След приключване на тези подготвителни работи са били извършени последни жертвоприношения, а храмовият комплекс е бил предаден на огъня. Когато пожарът е изтлял, върху обекта е бил нанесен пласт пръст, а върху него са били наредени греди. Това са били последните ритуални практики, свързани с ликвидирането та едно полухилядолетно култово средище, почитано от населението на почти целия Балкански полуостров. Причината за извършване на тези действия може да е била само една – по време на астрономическите наблюдения за установяване на времето на равноденствието жреците явно са констатирали настъпили очаквани промени в положението на някои ярки звезди или интересуващи ги съзвездия. Най-вероятно тези промени са се считали за сигнал, че боговете налагат табу върху по-нататъшното обитаване на земите на Централните Балкани – повеля, която започнала да се съблюдава с унищожаването на главното култово място и действието й се е разпространило върху всички обитавани в края на халколита територии.
Други обекти
Седларе. Производствено-занаятчийски център до с. Седларе, Кърджалийско
Разположен на високия ляв бряг на р. Върбица на 500 м. южно от махала Градинка на с. Седларе. Проучен в периода 1979-1982 г. Най-късните три строителни хоризонта се отнасят към втората половина на халколита. Главната характеристика на обекта е, че е замислен, построен и функционирал като централизирано производствено място за изработване на каменни сечива, включително от полускъпоценни скални породи като яспис, ахат, хелиотроп и опал. Били са произвеждани и известно количество керамични съдове и сечива от кост и рог. През последните два етапа могилата е била застроена само със занаятчийски работилници. Най-късният трети строителен хоризонт е имал фортификационна стена, изградена от камък и кал с предполагаема височина от два метра. Сведение за наличие на подобно укрепително съоръжение в нашите земи от тази епоха за сега няма. Като начин на строителство напомня техниката за изграждане на постройки в селищната могила на Големия остров до с. Дуранкулак и някои обекти в Гърция.
Култури
„Боян“
Неолитно-халколитна култура, която в периода на най-голямото си разширение обхваща Югоизточна и Централна Румъния, Добруджа (без Черноморското крайбрежие), Дунавската равнина, Тракийската низина и Родопите. Дели се на четири фази: Болинтинеану, Гюлещи (Боян-Гюлещи), Видра (Боян-Видра) и Боян-Спанцов (Боян-Гумелница). Носи името си по обект от остров в езерото Боян, област Мунтения, Румъния.
„Хаманджия“
Къснонеолитно-раннохалколитна археологическа култура, разпространена в северните и югоизточни български земи, в днешна югоизточна Румъния и на юг от Балкана (последното е под въпрос) – основно западния бряг на Черно море. Това е най-ранната засвидетелствана култура на територията на Добруджа. Наречена е на името на старото, чисто българско до 1940 г., село Хаманджия до Бабадаг, Тулчанско (днешно име – Бая). В днешните български земи е представена във всичките си фази в археологическите обекти край с. Дуранкулак (разкрити са селище от землянки и некропол). Учените определят културата като „морска“, а селищата й са разположени основно край вода – черноморските лимани, езера и река Дунав. Последната фаза IV на „Xаманджия“ се определя като „фаза Варна“ и се смята, че постепенно прераства в къснохалколитната култура „Варна“. Освен, че заемат един и същ ареал на разпространение, двете археологически култури имат и еднакви погребални обичаи (биритуален погребален обичай – мъжете обикновено се погребват в изпънато положение, жените – обикновено като хокер на дясно). Културата е идентифицирана през 1952 г. от румънския археолог Д. Берчу.
Обекти на културата в днешните български земи:
– раннохалколитно селище на 500 м. западно от Шабленската тузла. Откритите през 1974 г. сектори са наречени условно Шабла I и Шабла II.
– единично погребение в позиция хокер в местността „Батареята“ (район „Траката“) на 3,5 км северно от Варна. Открито през 1956 г. при изкоп за строеж. От последните фази на „Хаманджия“.
– некропол до пощенската станция в комплекс „Св. Св. Константин и Елена“ („Дружба“) край Варна. От последните фази на „Хаманджия“ и „Сава“. Открити са три скелета и глинени съдове.
– керамика край днешния микроязовир до с. Плачи дол, на 4 км. южно от Добрич.
– керамика от местността „Адата“ край с. Божурец, южно от Каварна. Открита през 1985 г.
– глинена женска фигура и съд. Открити през 1968 г. в района на каменната кариера над Балчик.
– селищна могила в местността „Долапкулак“, на 12 км. южно от Добрич. Жилищните й хоризонти са от средата на халколита (крайната фаза на „Хаманджия“) до ранната желязна епоха.
– неолитно селище в местността „Нивата“ на западния бряг на Дуранкулашкото езеро, проучено от 1978 г. Находки от фаза I (Блатница) на „Хаманджия“.
– Дуранкулашки некропол – оставен от обитателите на неолитното селище и на селищната могила на Големия остров. Проучванията започват от 1979 г. Некрополът е разположен по най-високата част и склоновете на слабо издигнато възвишение на югозападния бряг на Дуранкулашкото езеро. Намира се на 450 м. югозападно от халколитното селище на Големия остров и на 250 м. южно от неолитното селище в местността „Нивата“. Представени са културите „Хаманджия“, Сава и трите фази на култура Варна.
Важна особеност в погребалните ритуали от развитите етапи на „Хаманджия“ (особено през „фаза Варна“) е, че гробовете са се отбелязвали с редици от изправени каменни плочи или хоризонтални покрития (Наблюдава се до момента само в некропола край Дуранкулак !).
Според датите, получени по метода с С14, началото на „Хаманджия“ трябва да се постави в края на средния и началото на късния неолит, а финалът й – в края на средния халколит – заедно с финала на големия комплекс долнодунавски култури от Винчански тип – „Хотница“, „Дудещи“, „Усое“, „Боян“, „Вадастра“, „Сава“ и др.
Към момента има много спорове относно вътрешната периодизация на културата. Д. Берчу (разделя я на 5 фази и един протоетап (все още неоткрит в Северна Добруджа) (1966 г.):
– Протохаманджия.
– Хаманджия I.
– Хаманджия II (Головица).
– Хаманджия III (Чамурлия де Жос).
– Хаманджия IV.
– Хаманджия V.
В. Даниленко приема деление на 4 фази.
П. Хашоти (1982 г.) приема делението на Е. Комша на 3 фази:
– Головица (разделена на Кослоджени и Головица).
– Чамурлия де Жос (I, II и III).
– Мангалия.
Хенриета Тодорова (1984 г.) – 4 основни фази, всяка от които има по две подфази:
– Протохаманджия (Хаманджия I): Ia – Блатница, Ib – Головица.
– Хаманджия II: IIa – Чернавода, IIb – Калугерово.
– Хаманджия III: IIIa – Чамурлия де Жос, IIIb – Шабла.
– Хаманджия IV: IVa – Текиргьол, IVb – Варна.
Тодор Димов (1992 г.):
– I фаза (Блатница) – Дуранкулак-неолитно селище, Меджидия-Кокоаше, Дуранкулак-некропол.
– II фаза (Головица) – Головица, Бая-Хаманджия, Дуранкулак.
– III фаза (Чамурлия де Жос) – Чамурлия де Жос, Черна вода, Дуранкулак, Крагулево-Черна.
– IV фаза (Текиргьол) – Текиргьол, Дуранкулак, Хършова, Шабла.
– V – фаза (Варна) – Тангиру, Дуранкулак, Драганово, Сава IV.
По абсолютна хронология (калибрирани дати от 1992 г.) културата съществува в диапазона 5250-4500 г.пр.н.е.
Явор Бояджиев разпределя съответните фази (четири, 2003 г.) така:
– Хаманджия I-II – 5250/5200-4950/4900 г.пр.н.е.
– Хаманджия III – 4950/4900-4650/4600 г.пр.н.е.
– Хаманджия IV – 4650/4600-4550/4500 г.пр.н.е.
„Сава“
Ранно- и среднохалколитна археологическа култура, чийто ареал на разпространение обхваща Черноморското крайбрежие между Шабла и Маслен нос. Носи името си от селищната могила до с. Сава, разположена на 4 км. югоизточно от гр. Дългопол. Финалът й е засвидетелстван през средния халколит с находки от селището при Суворово, от селището в местността „Батареята“ край ж.к. Виница (гр. Варна), от селищните могили при с. Левски, с. Голямо Делчево, както и от няколко гроба край северния бряг на Варненското езеро. Култура „Сава“ се развива на базата на култура „Усое“. На север от Стара планина поселенията й се срещат в основата на редица селищни могили. Жилищата са наземни, с правоъгълна форма: строени са от колове и обмазан с глина плет. Стопанството е земеделско-скотовъдно. Наред с традиционните каменни и кремъчни оръдия на труда се появяват и първите шила от мед. Керамиката има черен, жълт и кафеникав цвят и е украсена с врязан, бяло инкрустиран орнамент и канелюри, към които през средния халколит се прибавят щампованият орнамент и графитната рисунка. Характерни са паниците на високо кухо краче с лилиевидни израстъци на ръба на устието. Култура „Сава“ е идентифицирана през 1964 г. от проф. Хенриета Тодорова.
„Поляница“
Ранно- и среднохалколитна археологическа култура в Североизточна България (без Черноморието), която носи названието си от селищна могила „Поляница“, разположена на 6 км. западно от гр. Търговище. Проследява се в основата на селищните могили в района. Поселенията са укрепени, строени в правоъгълен план, ориентиран по главните посоки на света: Север-Юг и Изток-Запад. Жилищните сгради са с традиционната колова конструкция. Срещат се двуетажни постройки. Стопанството е земеделско-скотовъдно. Керамиката е тънкостенна, сиво-черна, украсена с линеен графичен орнамент, с полихромна пастозна инкрустация и врязан орнамент. Идолната пластика представя изправени тела, покрити с врязан орнамент. Култура „Поляница“ е идентифицирана през 1974 г. от проф. Хенриета Тодорова.
„Марица“
Ранно- и среднохалколитната археологическа култура „Марица“ в Тракия е пряко продължение на култура „Калояновец“ (Караново IV). Наименованието й идва от старото име на Симеоновград, до който се намира селищната могила с първите проучени находки от тази култура (могила „Деве барган“). В почти всички изследвани селищни могили на Тракия са открити пластове от култура „Марица“. В поселенията й се срещат правоъгълни централни сгради (вероятно с обществено предназначение) и обикновени жилища с традиционната (от неолита) конструкция от обмазан с глина плет. Някъде се наблюдават следи от укрепителни системи. Носителите на култура Марица поставят начало на рудодобива и металургията. Обработват меднорудните находища около местността „Ай Бунар“ („Мечи кладенец“) край Стара Загора. Керамиката е богато украсена с врязан графитен и полихромен орнамент. Идолната пластика не отстъпва по художествена изработка на керамиката. Последните етапи от развитието на култура „Марица“ отразяват прехода към късния халколит в Тракия. Култура „Марица“ е идентифицирана през 1940 г. от американския археолог Джеймс Гол.
„Градешница“
Ранно- и среднохалколитна археологическа култура в Северозападна България. Селищата на култура Градешница са разположени върху плата и не образуват селищни могили. Състоят се от наземни постройки. Основният поминък е земеделие и скотовъдство, лов и риболов. Наред с каменните, кремъчните и костените оръдия на труда се срещат и първите медни шила. Керамиката е дебелостенна, изготвена от тесто с пясъчни примеси; украсена е с врязан орнамент, по-рядко и с рисуван графитен орнамент. Често се срещат антропо- и зооморфни детайли – дръжки, пъпки и израстъци. Разнообразната идолна пластика е украсена с врязан орнамент. Култура „Градешница“ е идентифицирана през 1974 г. от археолога Богдан Николов.
„Криводол-Сълкуца-Бубани“ (етнокултурен комплекс)
Обхваща Западна България, Беломорска Тракия, Олтения в Румъния и Източна Сърбия през епохата на средния халколит и началото на късния халколит.
„Коджадермен-Гумелница-Караново VI“ (КГК VI) (етнокултурен комплекс)
Ареал – от Тракийската низина до Карпатите (Тракия; Североизточна България без Черноморския регион; област Мунтения, Румъния). По абсолютна хронология (калибрирани дати от 1992 г.) културата съществува в диапазона 4550-4050 г.пр.н.е. Културата Варна се различава коренно от културата „Коджадермен-Гумелница-Караново VI“ както по своя генезис, така и по цялата си етнокултурна структура. Естествено, в типологията на двете съседни култури се срещат и сходни явления, особено отчетливо в граничните райони. Типичен пример е селищната могила при с. Голямо Делчево, където има керамика и от двата ареала.